Петя Кокудева е детска писателка. Създателка е на забавните герои Лупо и Тумба, които се опитват да си обяснят света по свой начин. На мечока Дъра-Бъра и неговите чудни изобретения. На "Лулу" и "Питанки". Но и на пътешественически книги за възрастни! Петя е пропътувала толкова страни, колкото не са видели дори много стари корабоплаватели. Но най-интересното от нейните разкази за тях са хората. 

Сега тя е написала книга за други пътешественици - децата, които са дошли от своите страни в България. Но не по свое желание, а защото в техните страни положението е тежко и не могат повече да останат там. Книгата още не е излязла, но ще се казва "Колелото на Кинан".
Поканихме Петя да разкаже повече за читателите на "Вижте". 

Ти пътешестваш много по света и разказваш за хората, които си срещнала. И често ги разпитваш, за да разбереш тяхната гледна точка. С какво ти помага това?

Да си говоря с непознати, ми създава много хубаво чувство: усещам, че светът е приятелски настроен, не враждебен. Озоваваш се на хиляди километри от дома и някой ти се усмихва, дава ти чай и ти се доверява, като ти показва хола си и ти разказва лични истории. Това доверие между напълно непознати е голямо вълнение за мен.

Другото е, че обичам да бъда откривател, да се изненадвам. Това ми разбълбуква мислите, а да мислиш, е най-увлекателната игра на света и е напълно безплатна. Ето един пример: отивате в обикновена сладкарница в Йордания и в менюто виждате „плодова салата за малко семейство“. Носят ви обаче огроооомна чиния - трима души никога не могат да я изядат! Изненадата е, че в Йордания малко семейство е такова с поне пет деца, а голямо - с девет, десет. Хората живеят по много различни начини: в Малайзия децата имат за съседи маймуни и ядат лют ориз на закуска; в Сахара ходят час пеша през пясъка до училище; на Фарьорските острови има класове от само един ученик, защото населението не е голямо... Много ме успокоява да виждам, че всякак може да се живее и няма един правилен начин.

В новата ти книга пътешественичка си не ти, а децата, с които разговаряш. Те обаче са пътешественици по неволя. Защо е станало така?

Да, запознах се с деца, в чиито родни страни има война или продължителни конфликти: Йемен, Сирия, Украйна, Иран, Афганистан... Някои от тези деца са избягали с роднини и пътуват към по-безопасна страна. Други обаче пътуват сами, без близки, защото близките им или са принудени да останат у дома (например нямат пари за път), или вече са избягали в друга държава и ги чакат там.
10-годишният Ехсан например беше стигнал от Афганистан до България в опит да отиде при майка си – в Швеция. Някои от децата никога не са ходили на училище, защото са родени във военно положение, което продължава вече много години.

Забелязвам, че твоите въпроси ги връщат в родната им страна и в нейните интересни обичаи. Какво имаш наум, когато избягваш да ги питаш как са стигнали до България?

Да си спомняш за трудностите, които си преживял, е все едно да ги преживяваш отново. Когато си възрастен, това може да е полезно. Но когато си малък – се опитваш да забравиш, за да оцелееш сега. На срещите ни си говорихме за техните родни места, за баба и дядо, за обичаи, празници, ястия – всичко, което им липсва. Искаше ми се да се върнем заедно в техния двор или на тяхната улица и да имат малко време в радост, не в спомени за беди. Освен това обикновено и аз им разказвам за моите пътешествия и за срещите ми с различни деца по света.

Честно казано, темата за трудния път на беглец винаги се появява в разговорите дори да не питаш конкретно за това. Тя се появява в детайлите.

Децата никога не са виновни, че в тяхната страна има война. Има ли хора, които се държат враждебно с тях? Ако да, защо?

За жалост, има. Даже децата ми разказваха за такива примери от училищните класове, в които попадат тук. Да си враждебен, е донякъде обяснимо: идва някой от непозната култура, със странно име и от друга религия, изглежда различно, не говорите общ език. Това може да ти се стори заплашително. Но пък ето – 13-годишният Парса от Иран си намерил приятел в лицето на Теодор от България. Говорят си на английски, Теодор му помага в училище, а Парса мечтае да му покаже родните си планини в Иран. Сигурна съм, че даже като станат на 80, ще си спомнят приятелството си.



Какво от наученото от децата ще използваш с най-голямо удоволствие?

От сирийчето Муна научих, че те пожелават дъждовен ден, както ние тук – слънчев. То е все едно да кажеш „Хубав ден!“. И аз го ползвам като пожелание вече. А от афганистанците съм прихванала да се тупам леко върху сърцето с юмрук, като поздравявам някого – те го правят в израз на добри чувства. Имаше едно момиченце, което ми разказваше, че в Сирия правят „кюфтета по съседски“ – тя носи продуктите, а съседката ѝ пържи божествени кюфтета. Сетих се, че и ние го правим това с моята съседка Дора, която е на 73: аз ѝ нося родопски боб, а тя го вари в гърненце и после ядем всички.