Детски новини
Шрифт за дислексия
Търси
Подари абонамент
Свържи се с нас
Затвори
Благодарим за съобщението!
Ако имате въпрос или проблем с използването на сайта, пишете ни от тук:
Въведи име, съобщение и имейл или телефон.
ИЗПРАТИ ЗАТВОРИ

Запознайте се с хората в екипа на "Книговище" като малки и големи

 01.06.2020
Сподели в:
Какъв по-добър ден от 1 юни да се разходим из стаите на детството, за да си спомним кои сме били тогава и да видим кои сме сега – но през сюжетите на детски книги. Запознайте се със създателите на "Книговище" Деси, Искра и Яна и с екипа на образователната игра. По повод детския празник всички ние отговорихме на тези 3 въпроса:

- Какъв/ каква беше като малък/ малка?
- На кой приказен герой приличаше тогава?
- На кой приказен герой приличаш и до днес?

 
Ето и отговорите!

Десислава Гаврилова

Помня се като доста срамежливо и стеснително дете, което се държи за роклята на баба си в градинката и чака баба му да го "уреди" за разрешение да си играе с непознатите деца. Но това беше до към 3-4 годишна възраст.  После се "отраках" и постепенно се сдобих с банда верни другари. Детството ми мина в махалата в южна София, в игри на стражари и апаши по поляните отвъд квартала ни, на ръбче и народна топка, с непрестанните рани на колената от падане нот колелото и в бране на череши от чужди градини през лятото. Истински страстно и безнадеждно мечтаех да съм всесилна и остроумна като Пипи (помня, че когато станах на 9 години, на колкото е Пипи, бях чела книгата девет пъти). За съжаление усещането ми беше, че приличам повече на Лоте от Двойната 
Лотхен. Поне да бях като Луйза - в нея виждах нещо от непокорната свободолюбивост на Пипи - но уви, бях "просто Лоте"!

Вече от доста време съм "голяма". Струва ми се, че в последните няколко десетилетия се сдобих с някои от качествата на моя детски идол (и не говоря просто за луничките - тях ги имах и като дете). Или поне си въобразявам, че мога: да вдигна кон с една ръка, да ходя на ръце, да  побеждавам крадци и всякакви други от "лошите" и да се впускам в околосветски пътешествия с неизвестен край.

















Искра Джанабетска

Мама казва, че съм била изключително отговорно и упорито дете, чувствителна, активна, участваща във всичко и раздаваща се за приятелите. Това, което аз си спомням, е че обичах свободата си. Израснах в малко морско градче и покрай родителите си живях и в други държави и в София. В нашата "махала" връстниците ми бяха само момчета и игрите ми бяха момчешки. Играехме по дворовете, обикаляхме из градчето, в близката тополова горичка (която днес вече я няма) и някак винаги съм правила това, което си намислех. Обичах да наблюдавам хората и да си представям какво ли си мислят. Когато дойдох в София, всяко пътуване в превозно средство за мен беше въображаем филм, режисиран от мимиките и жестовете на пътниците.
 
Понеже съм червенокоса и с лунички, а и вероятно защото най-завладяващи ума ми бяха приключенията на Пипи, като малка я чувствах като част от себе си. По неволя обувките ми винаги бяха по-голям номер, не слизах от дърветата и ползвах най-краткия път до дома - през балкона на втория етаж. Кон така и не успях да вдигна, но обичах да съм с приятели и да помагам на другите.
 
Като пораснах в главата ми се въртяха повече сюжети с вещици и магьосници, които използваха магическите си сили и за добра дела. В мен се оформи онова усещане за магьосничество, което вероятно всеки човек носи в себе си и го открива в "знаците на съдбата", в "пожелай си, за да получиш", в готвенето и ефекта "уау!", в лечебната отвара при настинка... Онези нещица от живота, чрез които човек се среща със себе си и собствените си сили и следва своите стремежи. Моите са да правя света по-добър. Сега мисията ми е да правя света на книгите по-достъпен и желан за децата.  Пускам косъм червена коса, щипка цвят от будлея, звън от песен на славей и... бъркам, припявайки: "Ах, колко чисто, прозрачно и звънко / звучи това детско "морето е тънко"! / И е нежно и сладко, / че макар и за кратко / - и дори / да ни пречи / за това / възрастта, нали? - / по-добри / и сърдечни / да, едва, / но сме станали!..."


















Яна Генова
 
Като дете бях едновременно бунтарка и отличничка. Бунтувах се срещу несправедливостите и не понасях някой да страда, особено когато е в слаба позиция. Редовно се биех с момчетата - или може би само съм ги заплашвала, за да защитя несправедливо обидена съученичка.

Четяхме много. Понякога се правех, че чета учебник, а между кориците му криех книгата си. Някъде към трети клас открих Кестнер, най-вече “Антон и Точица”. Целият този берлински мизансцен, хората, които си говорят на “господине” и “госпожо”, учителите, които се обръщат на “Вие" към учениците си …. Никак не приличам на Точица, но много исках да съм като нея. Точица има извънредно развита фантазия, но и извънредно развито чувство за справедливост и е чудесен приятел. Има една сцена от “Антон и Точица”, която дори бях преписала в читателския си дневник. Най-добре я прочетете цялата, но ето за какво става дума накратко. Антон помага на болната си майка, грижи се за къщата, научава се да готви и работи през нощта, за да изкарва пари. Затова в училище е разсеян, изостава с уроците и почти заспива в час. Учителят му, господин Бремзер, има намерение да пише писмо на майката на Антон и да се оплаче от него. А това би натъжило и разстроило болната майка. И какво прави Точица?! Отива направо при господин Бремзер и му обяснява каква е работата. Но това не е най-важното. Най-важното е, че когато нещата се оправят, Точица успява да не се похвали с добрината си. Някак си успява да се въздържи, не търси и не очаква благодарност от Антон и, както пише Кестнер,  “под масата — от голямо задоволство — тя сама се ощипа по прасеца.” Помня, че питах дядо си и той ми обясни какво е “прасец”. От трети клас насам много пъти съм се ощипвала по прасеца, защото от Точица знам, че е човешко да очакваме благодарност за добрините, но още по-хубаво е да ги правим тайно.














Мария Венедикова
 
„Какво е детството и какъв е правописът му? Едно е сигурно – правила няма, всичките му изречения са свободно падащи и реещи се, недовършени, неподредени, завършващи с въпросителни и удивителни. Всичките ми връщания в миналото са свързани с откъслечни думи, звуци, интонации... Затварям очи и съм там, усещам миризмата на следобедния кейк на баба, промъквам се на пръсти до стаята на татко, питам нещо, моля за нещо...

Може би един от първите ми спомени е как двете ми баби се редуваха да ме учат да чета. Нямаха никакви затруднения, защото бях досадното мъниче, което ги дърпаше непрекъснато да се прибираме от градинката, за да отворим „Работна мецана“. Това беше моят буквар и на 4 години вече четях с детски патос навсякъде и на всеки. Бях послушно и кротко момиченце, което обожаваше да разлиства страници, да играе в представления и да танцува. Бях всичко, което възрастните разбират под „добро дете“.

Докато мислех на кой приказен герой съм приличала като малка, ми изникна споменът за една училищна пиеска по „Пипи Дългото чорапче“ във втори клас. Учителката ни обяви, че в класа няма друго дете, което толкова да прилича на Аника, и посочи мен. И беше уцелила. Чувствах се уютно в спретнатата ѝ рокличка. Знаех, че не съм и не мога да съм Пипи, но пък най-добрата ми приятелка можеше да бъде само и единствено Пипи.

И така Аника в Мария и Мария чрез Аника порасна. Но както казва един от любимите ми филмови герои Патерсън: „Когато си дете, те учат, че има три измерения: височина, ширина и дължина. Като при кутията за обувки. После разбираш, че има и четвърто... времето“. Та с годините стеснителното и прилежно момиченце се превърна в... Мери Попинз. Впрочем това не е мое хрумване, а нещо, което наскоро скъпата Нева Мичева (искрящ човек и блестяща преводачка) ми каза по повод на съвместната ни работа над една книга: „Имам чувство за "е, сега всичко ще си дойде по местата", съчетано с предчувствие за нещо сладичко“. Истината е, че влагам сърцето си, за да опазя моята роза – езика ни. Старая се да внасям ред сред буквите, думите и изреченията. Това ми е работата. Това ми е и удоволствието. Иска ми се да мисля, че добре изработената книга доставя същата сладост на човешкия ум и дух, както една малка петифура – на небцето му.”

















Елица Ценова, редактор  

Като малка бях усмихнато, любопитно и сравнително послушно дете. Детството ми е белязано от вълшебни думички като „махала”, „излизам на улицата”, „заден двор”, „банда” и безкрайни часове игра на ръбче, ластик, народна топка, стражари и апаши.  Много страдах, че нямам село, където да прекарам лятото. 

Пипи, Точица и Карлсон бяха сред любимите ми детски герои и на всеки лагерен карнавал заемах обувките на готвача и си рисувах лунички. Помня, че се опитвах да сложа тел в плитките, за да са наистина стърчащи като на Пипи. Имах и своя „индиански период” с Винету, Конникът без глава и Оцеола. Обожавах да пътувам по света с „Японски приказки”, „Индийски приказки” и др. Преходът към тийнейджърството бе белязан от книгата „Братът на мълчаливия вълк” на Клара Ярункова.
Днес , жонглирайки между куп разнородни ангажименти, си мисля, че съм нещо средно между Мама костенурка  от приказките за Франклин и Хари Потър. Понякога тайничко си мечтая да имам вълшебна пръчица като феите на Спящата красавица, но най-вече вярвам, че не съм загубила естественото си любопитство към света и продължавам  да бъда „нещотърсач” (по Пипи).





























Виктория Димитрова, редактор  

Като малка бях много послушно дете, което обичаше да чете и да си разглобява играчките. Може би приличах на Червената шапчица. Но ако трябваше да се опиша с приказен герой днес, определено бих била ловеца от същата приказка. Или поне Котаракът в чизми.

Полина Славчева, Връзки с обществеността   
 

Като малка бях необичайно срамежливо дете. Когато майка ми идвала да ме вземе от детската градина, винаги ме намирала седнала послушно до детската учителка, вместо залисана в игра. Децата бях разделила в ума си на “лоши” и “добри” (по критерии, които не помня) и играех само с 3-4 от “добрите” (на игри, чиито правила винаги измислях аз). Това се случваше основно в следобедните часове. Тогава другите отиваха да играят на двора, а аз и “добрите” оставахме вътре доброволно, за да подредим. Обичах тишината, защото можех да слушам как златните ми обици звънтят (и да карам и другите деца да ги слушат) и да създавам танцови хореографии, които след това да представяме пред учителката. Така че може би донякъде приличахме на 12-те принцеси от “Скъсаните пантофки” на Братя Грим. Не танцувахме до 3 сутринта както тях, но пък правех точно така съвсем доскоро (със скъпи танцови обувки, които не се късаха). На сутринта отивах на работа и почти никой не знаеше къде съм била. Но тъй като нямам нищо от непокорството на тези 12 принцеси, по-скоро бих се сравнила със запленената от неизбродния Люляков лес Русокоска. Русокоска влиза в леса, за да накъса люляци. Но колкото повече люляци късала, толкова по-хубави виждала. “Изсипвала престилката и шапката си и ги пълнела отново”. И така, докато не се изгубила. И аз когато търся нещо, дори нещо просто като лъжица или перде, не мога да се спра върху първия възможен избор, а трябва да пребродя историята на лъжиците и пердетата по света, да навляза все по-навътре и по-навътре в темата за техните достойнства и недостатъци, докато не се изгубя в леса от информация. Но понякога наистина намирам точно това, което търся.
 

















Виктория Костова, Връзки с обществеността   

Каква беше като малка?
Каквато и сега – весела, палава, енергична и много любознателна. Честно казано, не си спомням много детайли оттогава, само отделни картини: до сладкарницата на бул. "Дунав" в Пловдив, как похапвам "Кроки" в беседката в детската градина... В училище бях старателна и отговорна, както и до днес. Винаги защитавах другите деца и много обичах да се състезавам. Така започнах да се занимавам и професионално с лека атлетика – през тичането на народна топка! Играех като всички деца на много въображаеми игри! И оставах с учителите да прибирам и раздавам материали. Веднъж си спомням, че много се срамувах, че си накъдрих косата на "вафлички" с плитки или маша. Едновременно много исках, но и се притеснявах да отида така на училище. Накрая си вързах косата и отидох! И след това си създадох скайп viki_vafli4kata.1878. (Което не е само годината на освобождение на България, но и годината, в която е създаден чудесният футболен отбор Manchester United.) Спомням си и любимия обяд с тостери в училищния стол, както и много рецитали и библиотеки! Тогава ходих на няколко състезания по творческо писане и спечелих, така че се надявам с тeзи свои умения да допринасям и към "Книговище".

На кой приказен герой приличаше тогава?
В детските си дневници, изписани от кора до кора, пишех с огромна любов за Дафина Георгиева – Роня – след като прочетох книгата ѝ "Аз съм един сън". Душата ми беше изпълнена с възхищение и усещането за невъзможност да я срещна, като в очите ми тя представляваше един приказен, слънчев, недостижим герой. Много се надявам да съм приличала на нея – поне това откривах в творбите ѝ. Много любов към хората, опознаване на себе си, вглъбеност, грижа... Тя много ми напомняше на една по-горска Петя Дубарова.

На кой приказен герой приличаш и до днес?
На МОМО или на главния герой от "Приказка без край"! Със сигурност нещо на Михаел Енде. Отново така близо до хората, с интерес към тях, любопитна, с много сюжетни линии едновременно, в които човек открива приятели и приключения и се учи постоянно! Сред фантастични разговори, разбира се!






Благовеста Пугьова и Андрей Нончев от Childish

Ето ги и Андрей и Блага от Childish – софтуерната компания с кауза. За Книговище те са духът от бутилката, който изпълнява детските ни желания за игра технически. Искра, Яна и Деси застават пред духа и питат: “Може ли да направим това? А това? И това?“ И отговорът винаги е “Да!” На кои детски герои са приличали Блага и Андрей като деца и на кои приличат и днес?

Андрей Нончев

Като малък бях уличен калпазанин, обичах да ритам топка и да се размотавам с децата пред блока до колкото се може по-късно вечер. Когато не успявах да се измъкна от вкъщи, обичах да чета книги игри и всички фентъзи поредици на Тери Пратчет. Бях голям фен на Батман и на Костенурките нинжда. Мислех, че приличам на тях, но пък в класа ме наричаха Смахнатия професор. С годините ми се струва, че постепено се преобразявам от костенурка нинджа и заприличвам все повече на учителя Сплинтер, който тренира новото поколение костенурки. 
















Благовеста Пугьова
 
Като малка бях малко асоциална и мълчалива, колкото и да играех футбол с момчетата, все пак предпочитах да чета книга или да се шляя някъде сама. Учудващо, много ми беше приятно да паса кравите на село – часове спокойствие, зелена шир и тишина. Искаше ми се да приличам на Пипи Дългото чорапче, да съм толкова готина, бърборива и приключенец по душа и нещотърсач. Не знам дали е било така, но пък благодарение на въображението си, децата са такива каквито си представят, че са. За мое щастие, мисля, че все повече започвам да приличам на Пипи.
 

 
 

 
Сподели в:
Бъди информиран
ВКЛЮЧИ СЕ
Каква информация искаш да получаваш от нас?
Всички новини от "Книговище"
Седмичен мейл с детските новини на "Вижте"
Потвърждавам, че имам навършени 14 години
© 2024 Knigovishte.bg Designed by Enthusiasm | UX design by CAMAO | Developed by Childish
Този сайт използва 'бисквитки' (cookies). Продължавайки да ползвате услугите му, Вие приемате използваните от нас 'бисквитки'. ПРИЕМАМ